добавено: 10.04.2005 г.

РАЛИЦА НЕДКОВА - АДВОКАТ, “БОРИСЛАВ БОЯНОВ И КО”

        По инициатива на Американската търговска камара се подготвя промяна на Закона за марките и географските означения и свързани с него промени в НК и НПК. Статията на адвокат Недкова е за връзката на граничните мерки с последващия етап на защита и обезпечителните марки, както и въпроса за разходите по обезпечението, граничните мерки и унищожаването на "ментетата". Следващия понеделник четете продължение на темата за исковия ред на защита и идеи за изменение на закона.

Възможността за прилагане на мерки за граничен контрол спрямо стоки, пренасяни през границата, носещи регистрирана марка без съгласието на притежателя или нейна имитация, беше въведена със Закона за марките и географските означения (ЗМГО) в края на 1999 г., като граничните мерки започнаха да се прилагат след 1 декември 2000 г., когато влезе в сила Наредбата за граничните мерки за защита на права на интелектуална собственост (НГМ).
Днес, повече от четири години след тази дата, е натрупан значителен опит, позволяващ да се идентифицират проблемите, с които се сблъскват правопритежателите в процеса на защитата на своите права. Следва да се има предвид, че граничните мерки представляват само един спомагателен способ за защита на права на интелектуална собственост, който предшества и задължително следва да се съчетае с друго средство за защита - граждански иск, наказателно или административно производство срещу нарушителя. Затова, колкото и ефективно да се прилагат тези мерки от митническите органи, ролята им се обезсмисля, ако правопритежателят е възпрепятстван или затруднен да реализира своите права посредством последващите способи за защита, с които разполага. Накратко ще очертаем практическите проблеми, с които се сблъскват собствениците на регистрирани марки в случаите, в които митническите органи прилагат граничните мерки по тяхна молба.

        Обезпечителни мерки

        НГМ предвижда по молба на притежателя на регистрирана марка митническите органи да задържат стоки, пренасяни през държавната граница, за които има основания да се смята, че нарушават права върху интелектуална собственост. В 10-дневен срок от това първоначално задържане на стоките правопритежателят следва да получи от съда и да представи на митническите органи определение, допускащо обезпечение на бъдещите му искове срещу нарушителя посредством налагането на запор или други подходящи мерки върху задържаните стоки. Двата вида мерки макар и в компетентността на различни органи са взаимно свързани, като налагането на обезпечителни мерки върху задържаните от митническите органи стоки се явява своеобразно продължение на осъществените до този момент гранични мерки. Само своевременното свързване на граничните с обезпечителните мерки може да осигури ефективна защита за правопритежателя. Получаването на съдебно определение, допускащо налагането на обезпечителни мерки, представлява много важна част от процедурата по защита на правата на правопритежателя, тъй като от него зависи ефективността на последващите действия срещу нарушителя. Ако съдът не допусне обезпечителните мерки (което означава, че нарушителят получава правото да вдигне стоките), правопритежателят ще бъде съществено затруднен и дори може да загуби интерес от воденето на съдебно дело, защото същото има за крайна цел освен установяване на нарушението и осъждане на нарушителя да го преустанови, още и преработването или унищожаването на задържаните стоки.
        Независимо от големия брой дела, заведени вследствие успешно прилагане на граничните мерки и “залели” българския съд през последните години, за съжаление все още липсва уеднаквена практика относно допускането на обезпеченията. Дали да се допусне обезпечение на бъдещ иск на правопритежателя, или не, зависи от субективната преценка на съответния съдебен състав и от неговото тълкуване на приложимия закон. Предвид общите правила на ГПК най-често местно компетентен да разгледа молбата за допускане на обезпечение е Софийският районен съд (тъй като по-голямата част от молителите са чуждестранни лица). Най-подходящата обезпечителна мярка е запор върху стоките, задържани от митническите органи, тъй като единствено по този начин би могла да се предотврати реализацията им на българския пазар (съответно изнасянето им за чужди пазари) и да се гарантира изпълнението на евентуално осъдително съдебно решение, постановяващо тяхното преработване или унищожаване. Независимо от това в доста случаи съдът отказва да допусне налагането на обезпечителни мерки, като различните съдебни състави изтъкват различни основания за отказ - че даденият съд не е местно компетентен да се произнесе по молбата, че тя е неподведомствена на българския съд, че исканата обезпечителна мярка не съответства на обезпечителната нужда или че е неподходяща и т.н. Отказът може да бъде обжалван от правопритежателя, но докато горната инстанция наложи обезпечителна мярка, често срокът за задържане, включително и след удължаването му с още 10 дена, каквото НГМ допуска, е вече изтекъл и задържаните стоки са освободени. Такъв резултат в повечето случаи демотивира собственика на марката да продължи действията си срещу нарушителя. Ако противоречивата съдебна практика по прилагане на граничните мерки и свързаните с тях обезпечителни мерки, определяни и налагани от съда, можеше да бъде оправдана през 2001 г., близо 4 години по-късно и след стотици съдебна дела нейното уеднаквяване е повече от наложително.
        В случаите, когато се допуска обезпечение, съдебната практика е също противоречива, този път относно вида и размера на гаранцията, която съдът изисква от поискалия обезпечителната мярка, за да я наложи. Често съдът изисква от правопритежателя да внесе парична гаранция, чийто размер многократно надвишава действителната стойност и евентуалната пазарна цена на задържаните стоки. Наистина най-често молителите са световноизвестни компании, произвеждащи луксозни стоки и разполагащи с голям бюджет за защита на своите марки. Гаранцията обаче се предвижда от закона, за да обезпечи евентуални вреди на лицето, срещу което е била постановена обезпечителната мярка. А каква би била евентуалната вреда за този, който е внесъл произведени в Турция или Китай стоки, които, макар и да носят марките на световноизвестни производители, се продават в страната на изключително ниски цени? В такива случаи добре е съдът да взима предвид декларираната пред митническите органи цена на внесената стока, за да не се получава например така, че при декларирана от вносителя единична цена на стоките от 5 лева съдът да изисква заплащане на гаранция в размер на 40 лв. за брой. Размерът на гаранцията не е несъществен въпрос, защото, макар внесените като гаранция суми да подлежат на връщане след успешно проведен иск срещу нарушителя, молителят на практика успява да ги получи обратно доста време след като съдебното решение е влязло в сила, като през цялото това време сумите стоят блокирани по сметка на съответния съд.

        Разноски по съхранението

        НГМ предвижда, че разходите, произтичащи от задържането на стоките, се плащат от молителя. В тях влизат и разходите по съхраняване на задържаните стоки в митнически складове до евентуалното им унищожаване или освобождаване, изчислени съгласно тарифа, приета от Министерския съвет. Така правопритежателят е принуден да плаща суми за съхранението на стоки, които не само че не са негова собственост, но и от чието съществуване той няма никакъв интерес (дори напротив, търпи вреди). Впоследствие при спечелване на делото срещу нарушителя молителят не може веднага да си възстанови разходите по съхранение на стоките, тъй като съдът отказва да му ги присъди като разноски по водените от него дела. За да бъде компенсиран за тях, молителят следва да предяви отделен иск за вреди срещу нарушителя по общия ред, с което защитата му във връзка с всяко конкретно нарушение като цяло излишно се удължава и оскъпява. След допускане на обезпечение от съда съхранението на стоките, нарушаващи права на интелектуална собственост, макар да се осъществява от митническите органи, се превръща в част от реализирането на обезпечението на иска и разноските би следвало да се присъждат с решението на съда, а не да се търсят отделно. Поради това най-удачно би било дължимите такси да се включат като разноски по делото и да се присъждат от съда, съответно в изпълнителното производство да могат да бъдат събрани за сметка на нарушителя ответник, без да е нужно да се води нов процес за тях. Друг е въпросът доколко ефективно ще бъде събирането на тези суми. На практика принудителното събиране дори на деловодните разноски, присъдени при уважаване на иска, е изключително трудно, тъй като най-честите нарушители са малки фирми или еднолични търговци, които не могат да бъдат намерени на регистрирания адрес, нямат постоянни търговски обекти, не са декларирали банкови сметки, от които могат да бъдат събрани средствата, и издирването на имущество, върху което да бъде насочено изпълнението, е много проблематично. Тези проблеми, с които често се сблъскват собствениците на регистрирани марки в хода на защитата на своите права, илюстрират необходимостта от свързването на мерките за граничен контрол с ефективни основни средства за защита, отчитащи спецификата на този тип мерки и тяхната цел.